На улица „Цар Иван Шишман“ не се случва просто дребен ремонт. Там се случва публично разобличение. Разобличение на една община, която е абдикирала до степен гражданите да вършат работата ѝ – с чакъл и лопати.
Сцената е абсурдна, но и болезнено ясна: разбит асфалт, опасни дупки и… хора, които сами ги запълват, защото вече не вярват, че някой друг ще го направи. Това не е „гражданска активност“. Това е капитулация на институциите.
Колко сигнала са подадени? Колко обещания са дадени? И колко пъти резултатът е бил нула? Отговорът се вижда директно на улицата – в кръпките от чакъл, които не решават проблема, а само го отлагат, за да не се чупят коли и нерви всеки ден.
Но тук не става дума само за дупки. Става дума за отношение. Когато централна улица изглежда така, това означава едно: или няма капацитет, или няма желание. И в двата случая резултатът е еднакво недопустим.
Защото данъците не се плащат в чакъл. Те се плащат в пари – с ясното очакване срещу тях да има поддръжка, безопасност и минимален стандарт на живот. Когато това не се случва, доверието се руши по-бързо от самия асфалт.
Днес гражданите запълват дупки. Утре ще ремонтират тротоари. После – осветление, канализация? Докъде стига тази „самопомощ“, преди да признаем очевидното – че общината отсъства там, където трябва да бъде най-видима?
Улица „Цар Иван Шишман“ вече не е просто улица с проблем. Тя е диагноза. И ако някой в управлението все още се чуди как изглежда провалът – нека мине оттам. Ще го види под гумите си.
